Пречистени от сянка на съмнение и гордост,

искрящи в извора на истината.

 Капки кристал се отронват и засияват

в простора на чистотата, 

изгяваща в безкрайния океан.

 Животворна сверлина облива ме,

палеща сърцето с жарта

на отронените от небосклона звезди.

в пожълтелите, стъпкани и смачкани листа на улицата

търсех те в мрака с цигара в ръка.

Чаках знак от теб, че ме обичаш (още)

Примирих се, там може би вече имаше друга

Нямаме шанс, краят е ясен

Ти там, аз тук или някъде другъде…

Търсим и чакаме,а после на някъде…

Гледаме,гоним безкрайни илюзии

Гледаме,дирим,а после презираме…

Чакаме,търсим и някак намираме

Чакаме,пъдим,а после събираме…

дущата ми търси покоя,

скита се в тъмните долове,

мрънкаща,тъжна и гола.

Вятъра гонеща,

с  чувство на облекчение,

че гони някого,

който има значение.

Викаща,лутаща,търсеща,

мислеща се тя за Господа.

Зъзнеща, малка и сгушена,

търсеща тя Оня.

просто така,

без обяснения,

с малко тъга.

Тръгна си,

мислейки,че си сам,

запътен на някъде,

може би в твоя блян.

Разбра,не съм таз,

отредена от наща съдба,

избра пътя,търсейки нея,

с главното “Н“.

Върви,не те съдя,

ще разбера,

ще опитам да се усмихна

и продължа.

Всеки по пътя си

сам ще върви,

търсейки някой

с тъжни очи…

Знаеш ли, наистина никога, или то поне много рядко, се замисляме над този въпрос и се опитваме да влезем в същината му „Кой си ти?“. Кое от всичкото това дето ти бръмчи в главата, блъска те,буди те посред нощ,толкова много те обсебва,че не можеш да мислиш за нищо, кое е това нещо? Да, вероятно това ти звучи като приказки на един шизофреник,но не и когато си в него.Толкова много обусловености ни водят по пътя на живота ни и скриват истинските знаци,или ги обръщат в обратна посока и вместо да вървим напред се връщаме назад. 

Знаеш ли,когато всъщност се замислиш над това кой си ти започваш да осъзнаваш как си казваш някакви неща обяснявани от други хора, просто взимаш репликите и те стават ти.Случва се ситуация и ти искаш да направиш едикак си,обаче не,не може,онзи(подсъзнателното) в главата ти се обажда и ти казва, не, така не може, защото какво ще си кажат хората. Толкова много сме затънали в общия филм на човечеството,което като кукловод дърпа конците на решенията ни- „Няма ли вече да се жениш?Айде,вече ти е време.“ Пф bulshets,абсолютни лайна. Дори да си казваш абе аз не робувам на тоя филм,робуваш на друг,спокойно. В прекрасната ти връзка всичко е ок,ама усещаш как той/тя толкова много те обича,че ако ся кажеш женим се и е скочил/а веднага и твоето малко,скрито его започва да пищи „ООООО бягааааай,той/тя иска да те обвърже,да те(ме) контролира,да ти(ми) вземе свободата“ и хоп,прекрасната ти връзка беше до тук, мозъчето започва да мисли „той/тя направи това, защото…и текват едни филми на ужасите, едни мистерии, едни драми…. А къде си ти всъщност в целия този театър?“Кой си ти“ в него? Имаш ли реално някаква роля или…

„Изживей директно кой си Ти?“ Можеш ли да си представиш колко е дълбок тоя въпрос, дъното не му се вижда.Позамисли се ако искаш…Не е много весело,но пък е много истинско и си струва усилията.

Good luck for those, with brave hearts of you.

изгарящи като куршуми,

убиващи човешкото във мен.

На самотата смисъла да търся,

път да не намирам в тишина,

стая пълнеща за мен.

А теб да чакам аз до края,

във пътя дълго извървян,

красив,неистински,без смисъл

сама ще си остана там

Деца от восък

Не съм тук да бъда обичана

Букет, Адреналин,

Ваканцията…

Къщата със слънцето рухна!

Приятели – къде?

Ремонти на сърцето ми

До кога???

…Любов…